Победител в конкурса за пътепис “Моята разходка сред Врачанския балкан”

На 09.12.2010 г. в 10 часа в информационния център на РИОСВ – Враца бяха наградени победителите в конкурса за пътепис “Моята разходка сред Врачанския балкан”. Общо 18 автори взеха участие.

Въпреки краткото време, което беше определено за изпращане на пътеписите журито се затрудни в избора на победителя, тъй като всяка от творбите е уникална и разказва за красотата на Врачанския балкан. Сред участниците, освен ученици от шести до дванадесети клас, от врачанските училища, участие взе и журналистът Иван Кошничарски, единайсетокласник от Силистра, студент от СУ “Св. Климент Охридски” и учителка от Пловдив.

Най-много творби бяха получени от Природо-математичската гимназия “Акад. Иван Ценов” и СОУ “Христо Ботев”.

От всичките 18 творби журито номинира 6, от които директорът на РИОСВ – Враца инж. Тодорка Гергова беше натоварена с тежката задача да определи първите трима.

 

Победителите:

 

І място

Мирослав Милчев Козаров – 11 клас от ЕГ “Пейо Яворов”, гр. Силистра, който получава цифрова фоторамка

 

ІІ място

Лидия Коцева – 10 клас от ПМГ “Акад. Иван Ценов”, гр. Враца, която получава МP3-player

 

 

ІІІ място

Яна Николаева Георгиева – 7 клас от ПМГ “Акад. Иван Ценов”, гр. Враца, която получава радио часовник

 

 

Конкурсът е организиран във връзка с отбелязването на годината на биологичното разнообразие.

 

 

 

Моята разходка сред Врачанския балкан

 

Врачанският балкан - най-приказното място от всички. Природата тъкмо бе разперила крила и прелетяла над този край. Където и да погледнеше човек, навсякъде виждаше един свят, събудил се за нов живот.

Тук сякаш всички грижи ме напуснаха и бе достатъчно само да обърна глава, за да разбера божествения замисъл. Чувството беше неописуемо. Никога през живота си не бях се изправял пред такава красота. Всичко изглеждаше нереално, фантастично, сякаш нарисувано от една невидима ръка. Дори и времето сякаш бе спряло, за да запази този утопичен свят непроменен, за да мога да го видя поне веднъж преди да се впусна във вихъра на живота. Природата сякаш не се пробуждаше сега от сън, а сякаш никога не бе заспивала, сякаш планината е бдяла над нея, пазейки я от хапещия студ и жестокия вятър, както майката бди над своята рожба.

На небето нямаше нито една птица, която да лети - те всички се рееха. Сякаш се гмуркаха в облаците, където се къпеха в слънчевите лъчи. А нежните звуци от мелодиите им, долитащи от време на време до ушите ми, ме караха да настръхна. Все едно се раждах отново за един живот, лишен от нещастие и човешка алчност. Падах на колене пред всяко цвете, благодарен на Бога, че ми е позволил да видя всичко това. Никога душата ми не се е чувствала толкова сита.

Красота отдолу, красота отгоре, красота навсякъде. Докъдето погледът ми стигаше, сърцето ми виждаше живот истински, див, недокоснат все още от човешката ръка. Вдишвах опияняващия сладостен аромат от всяка трева, от всяко дърво или храст, която се носеше из въздуха като една раждаща живот сила. Излегнах се на земята и почувствах как тя ме облива със своята топлина. В този кратък миг ние се сляхме в едно. Каква велика сила е природата!

Скалистите върхове на Балкана се виждаха в далечина, потопили своите върхове в необятната синя шир. Приличаха на великани, които се спускат устремени към земята. Когато ги видях, можех да мисля само за това колко огромни и внушителни изглеждаха и колко нищожен се чувствах аз – като една съвсем малка частица от света, която едва сега е намерила своето място.

В този, така отдалечен от нашия, свят човек можеше да остане насаме със себе си и ако се вслушаше, чуваше шепота на планината - нейния последен вик за помощ. Вик пронизващ сърцето и душата като отровна стрела. Вик против тиранина, вик против човечеството. Колкото и да ми се щеше да не е така, дори и тук човекът бе оставил своя отпечатък. На едно място, сгушени под шумата, видях два мъртви лешояда. Приличаха на двойка, която е била заедно до последно. На по-едрия крилото бе отрязано – едно съвсем ненужно зло. Човекът е животно, което е способно на велико унищожение. Напуснах този потресаващ паметник на човешката жестокост и продължих нататък.

Не можех да дойда във Врачанския балкан и да не посетя поне една от петстотинте пещери, които се спотайват тук. По пътя за Леденика вървях под сянката на вековните букови гори, мислейки си колко кратък е животът. Те образуваха един зелен покрив, който не позволяваше на светлината да намери пролука, през която да премине и затова въпреки горещото слънце беше прохладно.

Когато влязох в пещерата всички истории, които бях чувал за нейните чудеса, ми се сториха слаби и недостатъчни да опишат дори частица от нейната прелест. Реките, текли в продължение на хиляди години бяха изваяли форми, вдъхновили поколения художници и артисти.

Дядо Коледа, къщичката на баба Яга и много други образи са ни познати от детството. Човекът с всичката си оригиналност никога не ще може да ги пресъздаде по такъв величествен и неповторим начин. В голямата зала те чака Главата на великана, прилична на господар, който бди над царството си и на домакин, който посреща всички свои гости. Соколът пък наподобява страж, готов да прогони всяка нечиста душа, която дръзне да влезе в пещерата. В следващата зала се запознаваш с Жената на великана. Тя е господарката на царството. Гледаше ме с нейните каменни очи, които потрепваха някак живо, сякаш в тях гореше пламъкът на живота. Сърцето ми да подскочи, когато видях Къпещата се девойка. С каква красота природата бе пресъздала образа на човека, така лишен от злото и омразата, която носи в себе си.

Обратния път извървях неусетно. Опомних се едва когато чух далечния грохот на водопада Скакля, който надаваше могъщата водна стихия при сблъсъка със земята. С всичките си 141 метра той внушава преклонение у всяка душа, имала късмета да се докосне до него. Със своята песен оглася планината и музиката му се понася от всяко живо същество, до което стигне. Напомня ни за силата, която крие природата и разбираш колко си дребен пред нейното могъщество, но в същото време чувстваш някакво спокойствие и душевен мир, когато се потапяш в нея. Падащата вълнообразно вода, те кара да гледаш на нея като на една изискана дама, която се показва пред хората с цялата си хубост и прелест. Имах удоволствието да се полюбувам на тази неподправена красота и, докато седях там неспособен да се помръдна, погледнах нагоре. Не можех да видя откъде падаше водата и ми се струваше, че небето е разтворило своята паст и от нея се излива звярът, на когото виждах само главата. Каквото и да бях видял досега не можех да не изразя възхищението си пред природата и нейните тайни и тогава разбрах, че едва сега съм прогледнал.

Времето, прекарано тук, ще помня цял живот. Планината ме научи да гледам по нов начин на живота. Научи ме, че понякога в една скала можеш да видиш повече, отколкото в едно сърце. Научи ме, че природата винаги се е грижила за човека и че е време и той да й отвърне със същото. Научи ме, че за един миг може да останеш без дъх и че в този кратък миг откриваш смисъла на живота.

 

Име: Мирослав Милчев Козаров

Учебно заведение: ЕГ,,Пейо Яворов”, гр. Силистра

Клас: 11

Екопътека “Боров камък”

 

Врачанската Екопътека (или Екопътека Боров Камък - на името на водопада, до който се изкачва) е наистина едно прекрасно място, място за приключения, място заслужаващо да се види. В това се убедих в един прекрасен ноемврийски ден – последната неделя от месеца на 2010 г. Аз и моите приятелки бяхме тук за пръв път и изпълнени с приятни трепети и очаквания поехме по пътя.

Пътеката започва от село Згориград, което се намира близо до Враца. До там може да се стигне с такси или с автобус N: 20, който се взема от Автогара Враца. Слиза се в центъра (може да разгледате църквата и новия паметник до чешмата, да прочетете информацията от табелата) и тогава от там да продължите до края на селото. Щом като стигнете моста, се отбивате вляво, пресичате реката и стигате до първата табела, поставена от ПП “Врачански Балкан”.

Пътят, още в началото на пътеката, минава покрай остатъците от голямото наводнение от преди 44 години, когато на първи май се скъсва стената на хвостохранилището на мина Плакалница и нанася големи поражения по коритото на река Лева, разрушавайки много къщи и вземайки живота на много хора. Гледката там е потресаваща, прилича на лунен пейзаж и само тук-там стърчат останките от водонапорни кули, които правят изгледа още по-зловещ, няма дървета, няма трева, няма цветя...

Малко след първото мостче вляво има маса с пейки, а след това се стига до огромен камък, подпрян с тояга и до първата табела. Тук си направихме ефектни снимки. Изкачихме се по коритото на река Лева, минавайки през множество мостчета и стръмни стълби около скалите, ту от едната, ту от другата страна. Денивелацията е 700 метра и разстоянието се взима за около 2 часа. Пътеката е добре обезопасена и трудните участъци не са страшни (особено платформата, на която има надпис да преминават само по трима човека поради съображения за сигурност). На няколко места има импровизирани места за отдих – масички и столчета от камъни и дърво. Не видяхме цветя, а само папрат, здравец и защитения волски език. По земята видяхме остатъци от лешници и орехи, останали вероятно от горските обитатели. Близо до водопада водачът ни показа малко изворче с питейна вода.

Въпреки късната есен се чуваше птича песен, която ни съпътстваше по време на целия преход. Слънчевите лъчи проникваха през още останалите тук- там листа по дърветата и играеха като малки зайчета по нашите лица. Ромоленето на тихата река допълваше есенния пейзаж, а желанието ни да достигнем крайната ни цел – красивият водопад Боров камък - с още по-голяма сила ни устремяваше напред. Радостта ни беше огромна, когато в далечината съзряхме да блещука водопадът. И ускорихме темпото на ходене, за да стигнем по-бързо под неговите пръски.

Най-вълнуващия етап беше преминаването покрай водопада, който е висок около 60 метра. Под него има мостче и маса с пейки за почивка. Докато правехме снимки, дойде една група откъм мина Плакалница и се запознахме с тези млади хора, които се оказаха катерачи. Недалече от водопада в една скална ниша намерихме кутия (показа ни я водачът на групата), която съдържа малки неща - монети, визитки, календарчета, копчета и тефтерче, в което вписахме нашите имена. Там прочетохме координатите на международна организация: http://www.geocaching.com. Следва изкачване по стръмна стълба (от дясната страна се виждат ярко изразени бигорови скали) и още малко ходене по тясна пътека, оградена с парапет, излязохме над водопада на изградената платформа за наблюдение. От тук гледката е главозамайваща и величествена. Пред нас се появи цялото ждрело, село Згориград и срещу селото, горе високо в началото на масива на Врачанските скали видяхме заслон Тезеро, подарък от италианско село, пострадало по същия начин. Слънцето грееше по високите части, въздухът беше кристално чист. Не ни се тръгваше.

По-нататък пътеката върви от дясно, успоредно на река Лева. Събрахме даже и отпадъците, които видяхме по пътя си до тук.

Не след дълго излязохме на голяма поляна (минахме последното мостче без парапет), където може да се почине, да се направи барбекю или просто човек да се разходи до близките билни части на планината, от където се открива величествена гледка, от която ти секва дъхът. На десет минути път от тук се намира изоставената мина Плакалница, малко по-нататък е изворът на река Лева, а на един час ходене е връх Бук. Направихме почивка заедно с другата група и обменихме опит в туристическата дейност.

След поляната може да се продължи покрай останките на паметника Боров камък в посока към хижа Пършевица и връх Бегличка могила - 1482 м, най-висок връх в Бегличкия дял на Врачанската планина и да се посетят трите карстови езера, наречени Локвите. Нашата ръководителка разказа, че тук е имало много малини, но преди години изсекли големите букови дървета и с това нарушили местообитанието на този горски плод. Нашето пътешествие продължи по друг маршрут към с. Згориград, чиято маркировка за съжаление скоро не е освежавана и пътеката лесно се губи, ако не познаваш терена. След ходене от около 30 минути, излязохме на по-голям път, от който може да се вземе направление хижа Околчица или Враца. Тук видяхме нова триъгълна маркировка, обозначаваща велотрасе, което следва така наречения римски път. Ние избрахме по-краткия вариант и през борова гора стигнахме до село Згориград.

Така завърши един необикновен ден за мен и моите приятелки. Малко студ в началото, малко дъжд, който си мислеше, че ще ни уплаши и после щедро ноемврийско слънце. Но както казват немците и госпожата ни: “Когато ангели пътуват, небето се смее” /Wenn die Engel reisen, lacht der Himmel/.

Ден, който дълго ще помним, ден, който прекарахме в обятията на Врачанския балкан.

 

 

Лидия Коцева, 10 а клас

ПМГ “Акад. Иван Ценов” – гр. Враца

 

МОЯТА РАЗХОДКА СРЕД ВРАЧАНСКИЯ БАЛКАН

 

България – една малка държава в сърцето на Европа. Враца - един малък град в сърцето на България. И толкова много легенди, които се мълвят за този древен, загадъчен и млад град, уютно разположен в подножието на Балкана. Задъханите стъпки на безброй пътешественици отекват сред скалите, достигайки през вековете до наши дни. Дивната красота на Врачанския Балкан е омагьосвала мнозина, оставяйки ги безмълвни пред величието на Природата.

Ако трябваше да опиша града си в цветове, щях да избера синьо – като небето над Балкана, зелено – като дърветата, издигнали гордо своите корони и бяло – като скалите над Враца.

И точно тези цветове доминират в чудесния юнски ден, когато с моето семейство сме на разходка извън града. Следвайки извивките на реката, ние напредваме в посока прохода Вратцата. Оттам идва името Враца, от старата дума за врата. В архивите преди Освобождението града се нарича Вратца и постепенно се променя до днешното си наименование. Скалите наистина са естествена врата, водеща към града. Въпреки че безброй пъти сме ходили по този маршрут, винаги откриваме по нещо ново - в разрошените дървета, които са надвиснали над реката, в начупените зъбери на високите скали, в бистрата река, забързано ромоляща сред камъните. Сякаш всеки камък, всяко дърво, имат своя история, която напират да разкажат, а въображението ни рисува чудни картини... Чували сме разкази за наводнението, което през 1966 година потопило града в скръб. Не можем да си представим водната стихия, бучаща и разпенена, как помита къщи, дървета, автомобили...Свирепата картина ни кара да потръпваме, въпреки юнската жега.

Езерото “Чайка” внезапно изниква пред нас, един малък оазис от зеленина, приютило няколко водни колела, щастливо управлявани от радостно пискащи деца. Но нашата крайна цел е да се изкатерим на по – ниската от двете скали на Вратцата, Кървавата скала. Легендата разказва за непримиримата битка на Радан войвода – последния защитник на Враца, преди градът да падне под турско робство. Изправен на скалата, в разгара на битката, той решил да пожертва своята единствена дъщеря Елица, за да не попадне в ръцете на турците. Казват, че там, където паднала красивата девойка, на скалата се образувало петно, което стои и до днес, за да напомня за невинно пролятата кръв.

Задъхани след трудното изкачване, се изправяме на тази легендарна скала и ликуващи, отправяме погледи към чудната картина, представяща се пред нас. Скалите наоколо искрят на яркото слънце, а в процепите им кой знае как са се закрепили храсти, причудливо извити под странни ъгли и устремени към светлината. Реката под нас пъргаво подскача по камъните, спира за миг да отдъхне, разливайки се в тихо вирче, после пак забързано се устремява напред, подчинявайки се на вечния кръговрат на живота. Отгоре светът изглежда толкова невинен и млад, чист и непокварен. Разбираме защо алпинистите обичат да се катерят и да оставят шумния и забързан свят някъде далеч под себе си. Невероятната тишина и спокойствие, които господстват на това място са толкова примамливи, че не ни се иска да се върнем в града с неговите шумни кафенета, забързани хора и автомобилни клаксони.

Обичам своето родно място, обичам да ходя по зелените поляни и да се катеря по нагорещените от слънцето скали. Обичам да ходя боса в прохладната бълбукаща река и да събирам интересни камъни. Обичам да разказвам истории за пещери, съкровища и войводи. И всеки път, когато отида на място, където вече съм била, го гледам с нови очи, защото нещата и хората се променят - и слава богу. Иначе светът щеше да е едно ужасно скучно място за живеене…

 

Яна Николаева Георгиева, 7 б клас, ПМГ “Акад. Иван Ценов”